Ревът на болката
Той беше страшен в свойто заклинание.
В ужасно тягостно предчувствие
се блъскаше из дебрите на мрака
и с бързината на ранена антилопа
отиваше да храни свойта рожба -
една кървяща от години рана.
Вопиющият гняв растеше и
преливаше по цялото му тяло,
и най-накрая стигна до сърцето,
до туй измъчено, изстрадало сърце.
Ревът на болката го бе завел при нея,
при таз усмихната, но зла Семирамида,
отпиваща от чашата на неговото безпокойство.
Гангрената, която се извиваше
отдолу, от петата на крака му
се врязваше болезнено и в костта.
Отвори знойните очи на жертва,
готова още да се бори
за своята частица от живота!
Във тихата сподавеност на чувството
той тътреше душата си кат дрипа,
оставяща болезнената диря
на своя гангренясал спомен!
А тя със сплетени коси,
посрещна със усмивка на весталка
идването на заекващото утро.
И сблъскаха се нейните очи засмени
с угрозата на мъжкия му стон
в една сподавена и грозна гледка
пред чистото сияние на спомена.
Да, тя го бе отхвърлила отдавна
и чувствата й огнено-свирепи
се вплитаха в детския му спомен.
Той не търсеше примирие с лъжата
и с лъчиста й, но коварна красота.
Нали си бяха казали и думи
по-нежни и от трелите на славей ?
Той бе стъписан, макар да помнеше
угрозата на женското коварство.
Но силите му бяха вече кървави,
за да простят повехналите клетви
на една любов отдавна овдовяла,
но скъпа на душата му продрана!
13 декември 2007г., 5.00ч., у нас
Той беше страшен в свойто заклинание.
В ужасно тягостно предчувствие
се блъскаше из дебрите на мрака
и с бързината на ранена антилопа
отиваше да храни свойта рожба -
една кървяща от години рана.
Вопиющият гняв растеше и
преливаше по цялото му тяло,
и най-накрая стигна до сърцето,
до туй измъчено, изстрадало сърце.
Ревът на болката го бе завел при нея,
при таз усмихната, но зла Семирамида,
отпиваща от чашата на неговото безпокойство.
Гангрената, която се извиваше
отдолу, от петата на крака му
се врязваше болезнено и в костта.
Отвори знойните очи на жертва,
готова още да се бори
за своята частица от живота!
Във тихата сподавеност на чувството
той тътреше душата си кат дрипа,
оставяща болезнената диря
на своя гангренясал спомен!
А тя със сплетени коси,
посрещна със усмивка на весталка
идването на заекващото утро.
И сблъскаха се нейните очи засмени
с угрозата на мъжкия му стон
в една сподавена и грозна гледка
пред чистото сияние на спомена.
Да, тя го бе отхвърлила отдавна
и чувствата й огнено-свирепи
се вплитаха в детския му спомен.
Той не търсеше примирие с лъжата
и с лъчиста й, но коварна красота.
Нали си бяха казали и думи
по-нежни и от трелите на славей ?
Той бе стъписан, макар да помнеше
угрозата на женското коварство.
Но силите му бяха вече кървави,
за да простят повехналите клетви
на една любов отдавна овдовяла,
но скъпа на душата му продрана!
13 декември 2007г., 5.00ч., у нас
