Уеб дизайн © 2010 от POINT WEB GROUP • Всички права запазени за Вера Пангарова • E-Mail: point_dimov@abv.bg
В свои интервюта в българските печатни издания, Радко Дишлиев нарича себе си неврастеничен естет и не пропуска да подчертае многократно:
„Никога не съм искал да приличам на друг артист освен на себе си.
Животът ми е дал разнообразие! Винаги когато следвам себе си се чувствам сигурен, както в живота, така и на сцената. Но като цяло съм един наивник, който безкрайно вярва. А това крие опасности”.
Той твърди, че го наричат „лош” човек само когато не успяват да спечелят симпатията му. Не отрича, че е суетен, конфликтен и не прощава поне на думи на хората, които не са му симпатични.
Най високото звание, което е получил е Бохем № 1. Присъжда му го през 1992 г. списание „Бохем елит”, с главен редактор Данчо Илиев. Когато приема наградата актьорът Радко Дишлиев благодари с думите:
„Борил съм се за наградата цял живот. Това звание е 10 пъти по-голяма от званието „заслужил артист” или „народен артист”. И 1000 пъти по-голямо от званието герой на социалистическия труд и лауреат на Димитровска награда.
Бохемството за мен е израз на разнообразието на личността, начин на мислене, форма на живот. Глупавият човек не може да бъде бохем. Бохемството не значи разгул, пиянство, разврат. То е същност, съдържание. Може да си най-големият бедняк и пак да си бохем. Никога не съм странял от хубавите компании. Общувал съм с много интересни личности и съм благодарен, че съдбата ме е срещнала с тях - актьори, музиканти, диригенти, историци, писатели, поети. Техните приятелства са ми най-скъпи. Може би бохемството ми е помогнало да се чувствам добре навсякъде - и в киното, и в театъра. Те колкото и да са различни, са толкова и споени. Да не забравяме, че бохеми са били Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Кирил Христов. Затова не мога да приема лигавщините на пеленачетата на „априлското поколение”, които се опитват да подражават на колосите. Накратко - бохемите са щастливите деца на нацията, защото смехът е основна част от бохемския живот.”
„Вярно, че съм изграден от слабости, но те така се блъскат в мен, че пак се получава някакъв връх”.
„Винаги трябва да има диалог. Чрез диалога ти се любиш със света”.
„Хубавата жена винаги ме радва. Никога не съм срещал грозна жена. С малко повече въображение всяка мога да доближа до Грета Гарбо, а въображение не ми липсва. Няма нехубава жена, има мъже, които не могат да я оценят. Жената е поезия, част от кармата на един мъж.”
„Когато един актьор съумее да привлече вниманието на публиката и усети, че регулира нейното дихание, той може да бъде спокоен: истински е изповядал своята правда, и житейска, и творческа, както и правдата на своя герой”.
„И дойде дългоочаквания ден - 10 ноември 1989г. Избуяват дълго подтисканите страсти и надежди. Народът по митинги реве - искаме нова конституция. Депутатите също пригласят. Дойде и тя, Новата конституция - уви стара песен на нов глас. В нея перфидно са разменени алинеи, клаузи, думички отпред назад и отзад напред. В средата- народът. Там е и кръстът. Всеки народ си заслужава своята Конституция. И аз съм за чиста и свята република. Но с кого ще я градим? Никой от сегашните ни политици и държавни мъже не оправдава народното доверие. Като търтеи и спящи красавици гледат в пространството и не знаят за какво гласуват. Вярно е, че човек като Стефан Стамболов се ражда един път на 100 години. Това поне отчасти оправдава обременения ни ген. Но не минаха ли тези 100 години” ?
/ от интервю, дадено през 1993г/
Любимият виц на актьора:
„На моята маса е шумно. Чашите се вдигат една след друга. Странното е, че никой не говори за жени или за футбол. Всички говорят за пари. И за политика.
По някое време един от другарите по маса вдигна чаша, но вместо да каже наздравица, ме попита: „Радко, абе ти защо не станеш депутат?”
„Не мога - казах непринудено, но все пак реших да му призная: „Интелигентен съм !”
„Никога не съм искал да приличам на друг артист освен на себе си.
Животът ми е дал разнообразие! Винаги когато следвам себе си се чувствам сигурен, както в живота, така и на сцената. Но като цяло съм един наивник, който безкрайно вярва. А това крие опасности”.
Той твърди, че го наричат „лош” човек само когато не успяват да спечелят симпатията му. Не отрича, че е суетен, конфликтен и не прощава поне на думи на хората, които не са му симпатични.
Най високото звание, което е получил е Бохем № 1. Присъжда му го през 1992 г. списание „Бохем елит”, с главен редактор Данчо Илиев. Когато приема наградата актьорът Радко Дишлиев благодари с думите:
„Борил съм се за наградата цял живот. Това звание е 10 пъти по-голяма от званието „заслужил артист” или „народен артист”. И 1000 пъти по-голямо от званието герой на социалистическия труд и лауреат на Димитровска награда.
Бохемството за мен е израз на разнообразието на личността, начин на мислене, форма на живот. Глупавият човек не може да бъде бохем. Бохемството не значи разгул, пиянство, разврат. То е същност, съдържание. Може да си най-големият бедняк и пак да си бохем. Никога не съм странял от хубавите компании. Общувал съм с много интересни личности и съм благодарен, че съдбата ме е срещнала с тях - актьори, музиканти, диригенти, историци, писатели, поети. Техните приятелства са ми най-скъпи. Може би бохемството ми е помогнало да се чувствам добре навсякъде - и в киното, и в театъра. Те колкото и да са различни, са толкова и споени. Да не забравяме, че бохеми са били Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Кирил Христов. Затова не мога да приема лигавщините на пеленачетата на „априлското поколение”, които се опитват да подражават на колосите. Накратко - бохемите са щастливите деца на нацията, защото смехът е основна част от бохемския живот.”
„Вярно, че съм изграден от слабости, но те така се блъскат в мен, че пак се получава някакъв връх”.
„Винаги трябва да има диалог. Чрез диалога ти се любиш със света”.
„Хубавата жена винаги ме радва. Никога не съм срещал грозна жена. С малко повече въображение всяка мога да доближа до Грета Гарбо, а въображение не ми липсва. Няма нехубава жена, има мъже, които не могат да я оценят. Жената е поезия, част от кармата на един мъж.”
„Когато един актьор съумее да привлече вниманието на публиката и усети, че регулира нейното дихание, той може да бъде спокоен: истински е изповядал своята правда, и житейска, и творческа, както и правдата на своя герой”.
„И дойде дългоочаквания ден - 10 ноември 1989г. Избуяват дълго подтисканите страсти и надежди. Народът по митинги реве - искаме нова конституция. Депутатите също пригласят. Дойде и тя, Новата конституция - уви стара песен на нов глас. В нея перфидно са разменени алинеи, клаузи, думички отпред назад и отзад напред. В средата- народът. Там е и кръстът. Всеки народ си заслужава своята Конституция. И аз съм за чиста и свята република. Но с кого ще я градим? Никой от сегашните ни политици и държавни мъже не оправдава народното доверие. Като търтеи и спящи красавици гледат в пространството и не знаят за какво гласуват. Вярно е, че човек като Стефан Стамболов се ражда един път на 100 години. Това поне отчасти оправдава обременения ни ген. Но не минаха ли тези 100 години” ?
/ от интервю, дадено през 1993г/
Любимият виц на актьора:
„На моята маса е шумно. Чашите се вдигат една след друга. Странното е, че никой не говори за жени или за футбол. Всички говорят за пари. И за политика.
По някое време един от другарите по маса вдигна чаша, но вместо да каже наздравица, ме попита: „Радко, абе ти защо не станеш депутат?”
„Не мога - казах непринудено, но все пак реших да му призная: „Интелигентен съм !”