Радко Дишлиев - За Доньо

ТЪЖНИЯТ СМЯХ ОСИРОТЯ

                                                        „Та може ли един велик глупак
                                                        да изрисува толкова изкусно
                                                        едни глупаци денем и в мрак
                                                        и с тях възторжено хорце да друсне ?”
                                                        Радко Дишлиев

Минават месеци, години…. Ще мине още време от твоята кончина, но болката и празнината остават, защото ти бе идолът, пред който благоговееше тъжният човешки смях.
Господи, толкова титани взе, - не ти ли стигат, че посегна и на един клет баща? Какво ще правят тримата глупаци? Ще продължават ли да веселят деца и дядовци с глупашката си наивност и мъдрешка смешка!
Да ! Защото Доньо оставя зад себе си колосалния пример на всеотдайност, достолепие, вяра в победата над пошлото, долното, елементарното.
Този Чарли Чаплин на четката постоянно намигаше на зрителите с трите си клепача! Весел до неузнаваемост, честен до безумие, достолепен до смешност, той със скрит и не скрит кикот биеше своите рожби като че ли с камшик на възпитател. Не! Не беше Макаренко! Това би било унизително за него, унизително като подражателството! Той проповядваше една сърдечна усмивка, пълна с много шутовска топлина чрез устата на своите три смешни човечета. И в живота си беше смешник! Цялата му психофизика излъчваше радост, благоразположение, финес, не скандалност и не конфликтност, а една мъничка искрица оптимизъм в тъмното царство на каквото напомня нашето съвремие. Не беше рицар, граф, барон, и в прикритото му смирение се криеше голямото, възвишеното, чувствителното, значимото…..
Ще разкажа една случка след представление на поредно издание на фестивала за хумористична и сатирична песен „Златния кос”. Събрахме се в „Синият лъв” срещу Народния театър.
На масата на Доньо нямаше свободни места и след моята воеводска намеса ни уредиха една мъничка маса. Започна разговор през масите, който благодарение на неизвестното количество водка, се превърна в диалог на листчета както във филма „Котката” със Симон Синьоре и Жан Габен. Надпреварата в замерянето с листчета така се ожесточи, че стигна до абсурдност. Към лидера Доньо се бяха „прикрепили” Васил Сотиров, Виктор Самуилов и Димитър Бежански. Аз останах сам със своята „ерудиция”. На финала, вече изнурени от главоблъсканицата, предложих край на играта, защото, чувствах, че губя ….. силите ни не бяха равностойни. Те - четирима, аз- един! Но през цялото време пърхаше смях и веселие, и нито капка обида въпреки, че на финала станахме и малко саркастични. Като капак Доньо реши да ме даде под съд, защото съм разпространявал зловредния слух, че той пиел само бяло вино с кока кола. Това му беше измисленото сладко питие, както „дайкирито” на Хемингуей. До съд не се стигна въпреки избуялите страсти на среднощна бохема.
По-късно Доньо предложи масите да бъдат сближени и посрещнахме утрото опулени, всеки един от нас приглушен в своето закономерно усамотение.
Доньо беше моряк-корабокрушенец, търсещ своето иносказание, защото безбрежието беше вътре в него! Той олицетворяваше една далновидност с притурката на тънката нишка на истинското изкуство. Разбираха го всички и ми се иска да вярвам, че той е прекрачил небесния праг със самочувствието на многодетен баща.