Уеб дизайн © 2010 от POINT WEB GROUP • Всички права запазени за Вера Пангарова • E-Mail: point_dimov@abv.bg
Радко Дишлиев за другите...
Сълзата на завесата
Една завеса падна със сълза, за да обгърне с любовта си в смъртоносна прегръдка своя син. И да се превърне в рубинов саван за неговото пътуване към бъдното.
Може би след Андрей Чапразов, Любо Димитров беше един от най-смешните хора, които познавах. Защото смешен означава интелигентен, разностранен, богат, винаги различен, нестандартен, чешит, велик. И двамата бяха много експлозивни в спонтанно родените случки - измислици, с което омайваха в живота. И двамата се родееха зарад силата на изключителната си убедителност и детинската вяра на високата интелигентност. Затова бяха смешни - притежаваха културата на времето! Културата на индивида! Културата на духа! Глупакът никога не може да бъде смешен. Глупакът е жалък, защото е носител на бацила на собственото си тесногръдие и схоластика. Широтата и богатството на Любо Димитров прескочиха рубикона на дежурното и посредствено житейско и сценично присъствие. Този маг превръщаше сцената в небе, в което летеше като орел, или в океан, в което плуваше като делфин. Когато се е родил, божествената десница му е отредила съдбата с пророческите думи „ Артист”. А артистът Любо Димитров беше божествен. Той можеше да бъде лош, среден, добър, бездарен, гениален, но само артист - въплъщение на Хамлет. Беше вечно влюбен ! Влюбен в странното, необикновеното, мистериозното! От ярко изразеното му Алтер его се изливаше опиянение, с което инжектираше тези около него.
Достолепието на този мъж не позна покварата и нищожеството на дребното, прозаичното. Той беше свише. Френският му аристократизъм определяше всецяло неговото поведение. Романтичното му бохемство го отделяше от другите, защото то носеше белега на избраника.
В разговор с него човек трудно можеше да разграничи браздата между елементарната истина и красиво скроената лъжа. Не! Любо не лъжеше. Той хипнотизираше. Защото вярваше силно в призванието си да бъде винаги, и навсякъде само артист. Красив човек и красив артист! Сцената го галеше, защото той й беше любовник, а инфинитивът на това понятие е любов. Гордата му красота го отличаваше и го правеше незабравим във всяка интерпретирана от него роля. А да си красив на сцената, значи да си надарен. Да си красив в живота, значи, че си благородник. Съвършенството на духа те превръща в твой собствен оракул. Такъв беше и той.
Благодарен съм на Бога, че ми даде изключителният шанс да се докосна до енигматичната му същност.
Сбогом, Рицарю!
Сбогом, Ваше благородие!
Ти се роди, живя и достигна с достойнство в своето Елдорадо!
5 февруари 2001 г.
Една завеса падна със сълза, за да обгърне с любовта си в смъртоносна прегръдка своя син. И да се превърне в рубинов саван за неговото пътуване към бъдното.
Може би след Андрей Чапразов, Любо Димитров беше един от най-смешните хора, които познавах. Защото смешен означава интелигентен, разностранен, богат, винаги различен, нестандартен, чешит, велик. И двамата бяха много експлозивни в спонтанно родените случки - измислици, с което омайваха в живота. И двамата се родееха зарад силата на изключителната си убедителност и детинската вяра на високата интелигентност. Затова бяха смешни - притежаваха културата на времето! Културата на индивида! Културата на духа! Глупакът никога не може да бъде смешен. Глупакът е жалък, защото е носител на бацила на собственото си тесногръдие и схоластика. Широтата и богатството на Любо Димитров прескочиха рубикона на дежурното и посредствено житейско и сценично присъствие. Този маг превръщаше сцената в небе, в което летеше като орел, или в океан, в което плуваше като делфин. Когато се е родил, божествената десница му е отредила съдбата с пророческите думи „ Артист”. А артистът Любо Димитров беше божествен. Той можеше да бъде лош, среден, добър, бездарен, гениален, но само артист - въплъщение на Хамлет. Беше вечно влюбен ! Влюбен в странното, необикновеното, мистериозното! От ярко изразеното му Алтер его се изливаше опиянение, с което инжектираше тези около него.
Достолепието на този мъж не позна покварата и нищожеството на дребното, прозаичното. Той беше свише. Френският му аристократизъм определяше всецяло неговото поведение. Романтичното му бохемство го отделяше от другите, защото то носеше белега на избраника.
В разговор с него човек трудно можеше да разграничи браздата между елементарната истина и красиво скроената лъжа. Не! Любо не лъжеше. Той хипнотизираше. Защото вярваше силно в призванието си да бъде винаги, и навсякъде само артист. Красив човек и красив артист! Сцената го галеше, защото той й беше любовник, а инфинитивът на това понятие е любов. Гордата му красота го отличаваше и го правеше незабравим във всяка интерпретирана от него роля. А да си красив на сцената, значи да си надарен. Да си красив в живота, значи, че си благородник. Съвършенството на духа те превръща в твой собствен оракул. Такъв беше и той.
Благодарен съм на Бога, че ми даде изключителният шанс да се докосна до енигматичната му същност.
Сбогом, Рицарю!
Сбогом, Ваше благородие!
Ти се роди, живя и достигна с достойнство в своето Елдорадо!
5 февруари 2001 г.
